Успехи по история

През 2012 – 2013 г. Регионален исторически музей Пазарджик стартира проект във връзка с отбелязването на 100-годишнината от Балканската война за ученици в гимназиална възраст. Учениците от ЕГ „Б. Брехт” се включиха с есето на Стелияна Ангелова (11-в) и презентацията на Ангел Ангелов (11-г) , Силвия Чомаковa и Наталия Чомаковa (11-е). Стелияна получи първа награда в категорията „Литературно съчинение – есе, разказ, стихотворение” , а в категорията „Презентация за Балканската война” екипът Ангел, Силвия и Наталия завоюваха второто място.На заключителната сбирка (30.05.2013 г.) , състояла се в къща музей „К. Величков” , Историческият музей награди изявилите се ученици с диплом и материални награди.

Героите от Балканската война
В началото на лятото на славната 1878 година в министерската сграда Радзвил в Берлин е проведен Берлинският конгрес, вследствие на който радостта от отвоюването на свободата на ликуващия български народ е заглушена. България е разпокъсана на седем части, с пет различни начина на управление в неговата етническа територия. От територията северно от Стара планина до р. Дунав и бившия Софийски санджак се формира Княжество България с площ 63 752 кв. км и с население около 2 000 000 души. Тракия (Южна България) под названието Източна Румелия остава зависима от турския султан провинция и обхваща 35 901 кв. км площ с население 815 946 души. Извън пределите на Княжество България остават над 2 500 000 българи и територия от около 150 000 кв. Км. „Родилните мъки на Третата българска държава“ довеждат до заплитането на възел от недоволство и противоречия, които ще бъдат решаващи за бъдещето на Балканския полуостров през идните десетилетия.
„Свободата, любовта са ми всичко на света. Любовта ми е с цената на смъртта. Бих отдал за свободата любовта.” Тъждествен по смисъл ще да е бил ценностният ориентир на 366 хилядите български войни, взели участие във военния конфликт между Османската империя и обединените сили на България, Сърбия, Гърция и Черна Гора през 1912-1913 година, чиято цел е присъединяването на отнетите по силата на Берлинския договор земи. 366 хиляди български мъже са били готови да отдадат живота си, за да бъде напълно свободен предиката на тяхната най-висша любов – любовта към майка България. Тези хора отказват любовта им да бъде просто абстракция, обгърната в тщеславие, затова я превръщат в процес, действие, акт, достоен за сравнение с подвига на българските опълченци. Историята, написана от героите в Балканската война, не заслужава да тъне в прахта на овехтелите, пожълтели учебници по история, кратките очерци и литературни произведения, имената им не бива да чезнат в забвение сред дългите фронтови статистики. Със смелостта и себеотрицанието си те са заслужили почетно място в националния пантеон на героите, в съвременните учебници по история и най-вече в сърцето на всеки патриот!
Безсмъртни подвизи като тези се превръщат във вдъхновение за патриарха на българската литература Иван Вазов, по повод на които той възкликва: „O, геройски час, вълните намират канари тогаз!” Историческите моменти от величина като тези са искрите, които блестят в националната ни памет, които сами по себе си са доказателството, че в смутните времена непосредствено след Освобождението, преди да е настъпил преломният момент в мирогледа на българското общество и то да е отворило съзнанието си за модерните, европейски, високо хуманни идеи и ценности, са живяли българи, носители на по-висши ценности като готовността на безкористна саможертва в името на идеала на нацията.
След 482 години на робска инертност, унижения и повсеместно страдание, главната историческа задача е била изпълнена – България е била освободена и обединена (по силата на санстефанския мирен договр – 3 март 1878 година), но Берлинският договор погазва мечтите на цял народ. Тракия (Южна България) под названието Източна Румелия е успешно присъеденена към Княжество България през 1885 година. Но каква ще бъде съдбата на българите зад граница, населяващи българските територии, раздадени на Румъния, Сърбия и Османската империя? Нима за тях животът под чужда власт продължава, нима е била напразна саможертвата на участниците в националноосвободителната борба на българския народ срещу турското робство, чийто апогей е Априлското въстание от 1876, на опълченците в Руско-турската освободителна война, на храбреците в Кресненско – Разложкото въстание от 1878, на участниците в Горноджумайското (1902) и Илинденско – Преображенското въстание (1903)?
Присъщото на българите „сърце, мъжко юнашко”, пословично чувство за чест и гореща кръв не позволяват това да се случи и тяхната майка България да рони за пореден път кървави сълзи върху черния си ярем и плащ, покривал я почти пет, изпълнени с униние века. 366 хилядите български мъже от 4,5 милионното по това време население избират пътя на борбата, за да бъде обединена тяхната родина и техните съотечественици да заживеят в единна територия като единна нация с общи език, религия и идеали.
Един от фактите, който може да бъде приведен в защита на твърдението, че участието на България в Балканската война е безспорен повод за городост е, че мобилизационният план е изпълнен на 220 процента. Отзовават се дори хора със разклатено здравословно състояние, юноши, лъжещи, че завчера са навършили 18, сънародници от Македония, Сърбия, Румъния и Бесарабия, студенти, учещи в чужбина, емигранти от САЩ и Канада, отдавна отписани от регистрите. „Пиянството на един народ”, както Вазов охарактеризира народния дух в годините преди Априлското въстание, се повтаря отново през 1912. Българският народ отново е обединен под силата на общ идеал, замъгляващ трезвата мисъл, тласкащ към обятията смъртта, но все пак толкова омаен, сюблимен и въздесъщ. Именно опиянението кара бойците да забравят страха от събуждането на спящия гигант с многохилядна армия, надминаваща в пъти нашата, с добре оборудван флот, който е в състояние да унищожи всички български черноморски градове. Липсата на оръжия принуждава българските герои да бъдат обучавани в „бой на нож”. Тук е моментът ние, хората, живеещи в изпълнения с удобства 21 век, да се запитаме, можем ли да си представим всеотдайността на тези хора към една такава пагубна кауза, обичаме ли ние до такъв предел родината си, че сами да побегнем към балдахиновите покои на безвремието?
Героите от Балканската война са се превърнали в обобщен образ на колективния подвиг в името на благото на социума. Те, също както опълченците на Шипка, са лишени от индивидуалност. Всички ние сме чували за войните от балканската епопея, но колко от нас могат да назоват малцина от тях поименно? Те са героите, чийто подвиг краси учебника по история и чиито имена са издялани върху ронещия се вече крайпътен паметник, потънал в бурени:
Ах, вие, войни славни и незнайни,
Спомените за вас потъват във времената безкрайни,
Отдали живота си и сърцата
на кауза всенародно осъзната.
Подвигът ви хръбър, легендарен,
е паметник на българската чест непокварен.
Вашето дело е гордост за нас,
Ярка искра в народната свяст,
С вашата кръв са напоени Балкана и полето,
С храбростта си сте трогнали даже слънцето на небето;
Но тъжно е, че сте извървяли този кървав път
И всявали сте гордо в чуждите редици смут,
А в края плътта ви остава да вехне
Под клоните на дъби вековни
И превръща се в отпор на хулите позорни!
Ах, вие, войни незнайни,
Споменът за вас ще краси времената безкрайни!
Българският принос към балканската епопея може да предизвиква единствено гордост у нас, наследниците на нейните герои. Те трябва да бядат определяни като хора на новото време или както древният римски историк и политик Салустий определя този тип човеци „Faber est suae quisque fortunae!“ – ковачи на съдбата си, с разликата, че те участват в изковаването съдбата на народа си. Аз ги определих като хора на новото време, тъй като борбата, която те водят е продиктуване не от империалистически интереси, не е варварски опит за плячкосване на чужди земи и богатства, нито пък има за цел да отмъсти за нещо, отдавна станало в миналото. Целта на тези хора е била окончателното обединение на техния народ, окончателният край на мъките и страданията, чието начало е поставено пет века по-рано. Те мечтаят за съдаването на нова, европейска, единна държава, за една „свята и чиста република” с името България.
Всяко време има своите митове, човекът – своето време, а героите – вечността!

СТЕЛИЯНА АНГЕЛОВА, 11 „В” клас, ЕГ „Бертолт Брехт”, Пазарджик