Ето така започна едно незабравимо лято…

4.27 сутринта. До 5.30 остава още час. „Дали трябваше да се захващам?”, „Кой ти каза, че немският ти е напреднал дотолкова, че да прекараш цял месец сама в Германия?”, „Ами Хамбург? Дали ще видиш нещо от него или ще четеш Reader-a и през идния един месец?”…. „Тихо, Стели! Знаеш, че е сбъдната мечта, твоята сбъдната мечта..”
– Стели, ставай по-бързо! Пак закъсняваш!
39 часа по-късно стоях на една пейка в триетажната централна гара Хамбург, загледана в тълпата, която се точеше пред погледа ми и във влаковете, пристигащи и заминаващи на всеки 6 минути. Неочакван обрат въздейства обаче върху развоя на събитията и скоростта на протичането им и моя милост се оказа час по рано на перона – Treffpunkt, където трябваше да се срещна с немското си приемно семейство. Докато чаках там сама и удивително спокойна, се чувствах като Алеко Константинов по път към всемирното изложение в Чикаго – в плен на хиляди нови впечатления, които изгарях от желание да споделя, на прага на едно приключение, в което ролята на пътешественика се беше паднала на мен. Смущаващ фактор беше циркулацията на страха в разсъдъка ми, че гражданите на Бундесрепубликата може да са чели „Бай Ганьо” и съвсем случайно да се е оформила такава обща представа за сънародниците му. Слава Богу, не бяха или поне аз не се натъкнах на такива. В началото комуникацията определям като сложно двустранно взаимодействие, чийто успех беше обратнопропорционален на притеснението от двете страни, като връх вземаше моето, но няколко дена по-късно адаптацията ми стана факт, увенчан с постижения като умение за купуване на билет от електронен апарат в метрото и останалите траспортни станции. Освен това благодарение на spiegel.de и btv новините бях дори в състояние да коментирам щетите в Deutsche Bahn, причинени от връхлетелите страната порои в началото на юни. Други не толкова известни сайтове пък се бяха погрижили да познавам най-ярките (по собствена преценка) от звездите на немския кино небосклон – Mathias Schweighöfer и Til Schweiger.
Приемното ми семейство се появи на перона с табела, на която беше изписано моето име. Очакванията ми, свързани с него, се свеждаха до задължителната немска учтивост, няколко разходки при добра воля, фиксиран час на обед, закуска, вечеря и среща със Сънчо и няколко въпроса по повод разположението на родината ми и собствената ми локация в нейните граници. Очакванията ми обаче не се сбъднаха. Семейството беше по-мило, отколкото можех да си представя, а искреността на държанието им беше най-очебийното и ярко проличаващо в десетки ситуации. Кира и Изис бяха изготвили програма, обслужваща моето подробно запознаване с Хамбург. Заедно посетихме Hafen City – новия, все още строящ се квартал около пристанището на почти двумилионния град и проектиран от най-реномираните немски архитекти, возихме се на пътнически кораб по река Елба, разхождахме се в няколко от многобройните паркове на най-зеления град в Европа. Сред тях се отличи паркът „Planten un Blomen”. Името на парка идва от старинен северен диалект. На съвременен немски би зучало като „Pflanzen und Blumen”. Там бяхме гости на светлинното шоу, представено от игриви разноцветни фонтани и акомпанирано от джаз и класическа музика. Играта на фонтаните продължава от май до септември и бива посетена от близо 300 000 души. 300 различни вида рози допринасят за празничната атмосфера.
Нощната разходка по „Reeperbahn” – „най-греховната улица на града” (както сами се изказват жителите на Хамбург), намираща се в района Санкт Паули (Sankt Pauli), спада към най-незабравимите преживявания по време на престоя ми там. Улицата изобилства от лъскави витрини, нощни клубове, казина, стриптиз барове, публични домове с особен статут, музеи с интресни експонати за любителите на нощния живот и много други.
Сградата на общината (das Rathaus), петте църкви St. Petri, St. Nikolai, St. Michaelis, St. Katharinen und St. Jacobi, най-изобилният рибен пазар в Европа Altonaer Fischmarkt, тунелът под река Елба, съединяващ северния край на пристанището с острова на река Елба Steinwerder, са само няколко от многобройните символи на града. Строящата се нова концертна зала на Елба, чието официално откриване предстои през 2017 и за чието цялостно построяване ще бъдат необходими повече от 750 милиона (по думи на Михаел), също стои в челните редици от емблемите на „Свободния Ханзейски град”.
Един от последните дни беше предназначен за плаж на крайбрежието на Северно море. За целта придвидливо си носих нормален бански, който трябваше да заменя с непромокаем, вятъроустойчив костюм. Кой да предположи, че ще се разхождам по морското крайбрежие с такъв костюм и две якета! Намеренията ми бяха съвсем различни, но пък нямах нищо против промяната в плана. Въпреки студът Северно море предлага достатъчно развлечения за посетителите – ежедневни приливи и отливи, богат организмов свят, повече от отлични възможности за уинд- и кайтсърфинг, китни, попадащи в графа „типично немски” курортчета.
В последния ден преди заминаването ни (моето и на Кира) в академията в Рощок, бяхме изненадани от билети и покана за представлението на операта „Сватбата на Фигаро” – немски, италиански, талантлива игра и приятна компания… Кой каза, че оперите не се харесвали на младите хора?!
Престоят ми в академията определено бе по-трудната от двете части. В академията съжителствах с още 97 мои връстници и екип от 20 преподаватели и сътрудници. Най-големият шок за мен там беше фактът, че имаше само трима чужденци освен мен. Бяхме разделени на групи, в зависимост от темата на курса, който бяхме избрали предварително. Темата на моя курс беше „Амбиваленти на модерното в литературата, културата и политиката”. Всеки ден имахме учебни занимания, с изключение на двата дена, предвидени за екскурзия и плаж. Имах удоволствието да се изкъпя и във водите на В рамките на пребиваването ни там трябваше да изготвим документация, посветена на любимия ни от изучаваните там автори. Сред тях бяха Фрийдрих Джеймсън, Райнхарт Козелек, Шарл Бодлер, Георг Симел, Алфред Дьоблин, Южен Йонеско, Теодор Адорно, Макс Хокенхаймър и други.
Ротацията беше второто предизвикателство. Всеки курс се разделя на групи по четирима, избира се нова тема и се представя пред аудитория, състояща се от членове на другите курсове и техните ръководители.
Часът, посветен на българския модернизъм, се нарежда като третата ми най-сложна задача. За него реших да преведа Яворовото стихотворение „Аз не живея, аз горя”, заедно с интерпретация и интересни подробности от биографията на автора му.


Но за да не останете с грешно впечатление, сега ще изтъкна, че престоят в академията не беше свързан само с учене. В свободното си време посещавахме по желание курсове по йога, медитация, танци, изучаване на италиански, полски или румънски, карате, творческо писане, дискусионен клуб. Можехме да играем волейбол, футбол, да тренираме във физкултурния салон, да караме колело, да се запишем в хора или просто да се разхождаме из града или по плажа на Балтийско море. Няколко пъти имахме дори възможност да се потопим във водите му.
В заключение мога само да споделя, че Schülerakademie е уникално преживяване в пряк и преносен смисъл. В пряк, защото всеки има право да участва един единствен път в живота си на възраст между 16 и 18 години. В преносен, защото е уникално чувството да си сам, отдалечен на хиляди километри от най-близките, да бъдеше конкурент със събе си, да изпитваш сам себе си и едновременно с това да чувстваш удовлетворение от преоткриването и израстването си!

Стелияна Ангелова